Христо Ботьов Петков, според собствения му правопис, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 6 януари 1848 г. (стар стил — 25 декември 1847) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков (1815-1869) и Иванка Ботева (1823-1911). Емигрант в Румъния Поради произнесената от него пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители, братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и през октомври 1867 година пристига в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия, Измаил и Галац. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата вестник „Дунавска зора“. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, той се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за чистач. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава. През септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той. През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава, като учител в Измаил, където преподава до май 1871. През следващите години се мести от град на град. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса. В края на април 1871 Ботев е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установява отново в Букурещ. Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г. Родният дом на Христо Ботев в Калофер Паметник-костница на Ботевите четници в Скравена На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и отново е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по-късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричния вестник „Будилник“. На 20-21 август 1874 година участва в общото събрание на БРЦК и след това продължава да работи като негов секретар. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“ (8 декември 1874 година). През 1875 година издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета, като техен кум става Георги Странски. През септември същата година съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета — Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България“. След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация, след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Христо Ботев. Априлско въстание и героична смърт След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 година той започва редактирането на последния свой вестник „Нова България“, от който успява да издаде само един брой. През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг. От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я османски потери. На 1 юни[1] (20 май стар стил) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Камарата[2] в Стара планина. След Освобождението Денят на Христо Ботев се отбелязва на годишнината от смъртта му, 20 май. При въвеждането на Григорианския календар през 1916 година денят е отбелязан точно една година след предходния — на 2 юни, като тази традиция е запазена и до днес. В същото време, според Григорианския календар годишнината от смъртта на Ботев е на 1 юни. Причина за тази разлика е фактът, че 1900 година е високосна в използвания до 1916 година Юлианския календар, но не и в Григорианския. Убеждения и идеология Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията.[3] Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Интернационалист по убеждения, Ботев защитава правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология, против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните.[4] В международен план той защитава Парижката комуна[5], познава лично редица руски революционери от неговото време, чете Хърбърт Спенсър, Дарвин, Маркс, Бакунин и др.